Великият Чарлз Баркли беше казал веднъж: "Аз не съм модел за подражание!" Но независимо дали му харесваше или не, поведението му повлия много на баскетбола. Младите момчета, които мечтаят един ден да станат професионални играчи, търсят пример за подражание в лицето на някой точно като Чарлз. Може би не само заради таланта, а и заради визията им! Затова е изключително важно професионалните играчи да разбират това и да се държат подобаващо при срещите с феновете си.

Въпреки че покерът не е същият тип спорт като баскетбола, част от правилата трябва да важат и при него. Най-добрите турнирни играчи трябва да дадат и нещо от себе си на голямата публика. Според мен, трябва да отговарят на въпросите на аматьорите или просто да не се отнасят с тях с неуважение.
Това ми напомня за няколко случки от турнирите в Foxwoods през 1996-та и 97-ма година. Тогава бях на 22 и току що започвах покер кариерата си. Бях чел Card Player и разпознах някои от играчите в турнира по снимките им от корицата на списанието. Идеята, че бях на едно място с толкова много познати и известни имена беше вълнуваща. Е, не чак колкото да видиш кинозвезда, но много се доближаваше.

По това време аз още бях много срамежлив и не знаех, как да подходя към тях, затова си мълчах през по-голямата част от времето. Към края на турнира видях възможност да заговоря няколко от топ играчите, които бяха на моята маса. Те обсъждаха ръка, в която бях замесен аз и очевидно се опитваха да отгатнат какво е имал елиминираният играч. Един от тях каза: флъш дроу, друг: AK и така продължиха да обсъждат ръката докато аз накрая не се осмелих да кажа: "Трябва да е имал КQ."
Погледнаха ме така все едно щяха да кажат: "Теб пък кой ти е позволил да говориш?" и дори не се опитаха да чуят това, което казах. Аз пък си помислих: "За кои пък се мислите вие?"

В крайна сметка това пътуване до Foxwoods през ’96-та не беше чак толкова зле, тъй като се запознах с един от топ играчите, който и до ден днешен смятам за мой приятел. Името му е Грег Папас. Той не ме познаваше, както не познаваше и повечето от другите играчи на масата него ден, но въпреки това говореше с всеки. Не питаше хората какво са спечелили или кои са. Това не го интересуваше...

Както и да е, прекарах малко време заедно с него през тази година. Той ме разведе наоколо, показа ми някои неща и най-важното за мен, отнасяше се много добре с мен, г-н Никой. Грег винаги намираше време да отговори на въпросите ми, колкото и глупави да са му се сторили.

Нищо не направих през тази година на турнира във Foxwoods, но през 1997-ма се върнах там като много по-добър и уверен играч. Най-накрая бях записал турнирна победа (малко по-рано през годината в Лос Анжелис) и подходих към Foxwoods по малко по-различен начин от предходната година – бях уверен в себе си! Грег Папас също беше там и не се беше променил изобщо. Той все още беше добър и внимателен с всички играчи.

И така във Foxwoods изиграх един наистина много добър турнир, спечелих лимит холдем турнирите и поделих наградата за най-добър играч с Алън Милър (също много свестен човек).

Междувременно нещата се бяха променили. Изведнъж същите "топ играчи", които преди това не ме смятаха за човек, ме питаха: "Ей, Дани, как е, приятел? Ти как би изиграл тази ръка?" Аз само си мислех: "Значи вече си струва да говорите с мен, а?"

Предполагам, че просто така действат някои хора, но аз се възхищавах на подхода на Грег. Той се държеше наистина на положение и аз научих много от него. Особено за начина, по който да се държа, когато съм сред хора.
За да продадем играта покер, което съм сигурен, че е целта на всеки топ играч, ние трябва да си изградим фенове, които не са само хората, които играят в големите турнири. А за да стане това, топ играчите трябваше да са малко по-заинтересовани да разпространяват играта, а не да се отнасят с неуважение към младите играчи.

Очевидно е, че аз съм фен на покера. Но преди всичко аз съм фен на добрите хора, които се занимават с играта. И в съзнанието ми, Грег Папас винаги ще бъде на върха на този лист.

Източник: Card Player